Добро дете си,
мое градско внуче.
Послушно, умно, кротко!
Но някак си си вяло, бледо.
В къщи на компютъра седиш,
в училище на чина,
с кола те карат,
с кола те вземат.
Гледам нямаш сили,
ни ищях за лудории.
На твоите години
аз дядоти
с вихара се носех,
лудории до насита  вършех,
е, и шамари получавах,
но на растежа те помагат.

Не знаеш колко тичане
на ден изтичвах
по стадо от кози игриви,
как бързо бягах
от облаци дъждовни.
Не, няма как да знаеш,
как бучи , придошла реката,
няма как да видиш,
как люлеят се житата-
море същинско!
Как от бурята шуми гората
и не можеш да усетиш,
как пороен дъжд те къпе.
Виждам,
времената днес са други.
Живота на село опустя.
Затова и аз съм  в града.
затворен, между четири стени.
Но съвет ти давам:
Тоз компютър остави,
иди в парка и тичаи до  насита.
Дядо си послушаи!