Късна НОЩ Е.
ТЕЛЕВИЗОРА ЗАГАСВАМ.
ЛЯГАМ В ЛЕГЛОТО И ЗНАЯ:
ПАК ЩЕ БЪДА ТАМ
В РОДНОТО СИ СЕЛО.
ЕТО МЕ, СТЪПВАМ ТИХО
ПО УЛИЦАТА СТАРА;
ДОБЛИЖАВАМ КРАДЕШКОМ
РОДНИЯ  СИ ДОМ
И СПОМЕН МИЛ,
МЕ С МАИЧИНА РЪКА ПРЕГРЪЩА,
И ТРЕНДАФИЛ ЦЪФНАЛ-
С МИРИС МЕ ОМАИВА.
О, СПОМЕНИ ДАЛЕЧНИ
ЗА ДЕТСТВОТО ЩАСТЛИВО.
О, СПОМЕМН МИЛ-
ЗА МАИЧИНА МИЛУВКА,
ЗА БАЩИНА ЗАКРИЛА;
О, РОДЕН ДОМ
ЗАВИНАГИ ИЗГУБЕН:
ПРОСТИ!!!

Така е, Йоко..., докато сме живи, нашето село Лик е все в душите ни... Здрав да си!

Здравко, благодаря ти за съчувствието.
Защо спря да пишеш в блога си?