Десет годишен бях
и дванадесет кози пасях.
и името на всяка знаех.
Бяха бързи кат кошути,
а наи луда беше Мира-
водачката със звънчето.
Догонвах ги с мъка,
докато в гората ги закарам.
Там вече укротени
ядяха шума и трева,
а аз с кавал меден
опитвах музика да сътворя:
Надувах бузи, местех пръсти
и не знам дали успявах
но цялата гора разспявах.
От близкото дърво
авлига ми припя,
гълъб загугука в такт,
славеи от някъде  запя,
изцицерика  сврака-
сякаш удари на чинели
и ето го звучи в акорд
цял оркестър горски.
П.С
Минаха години.
Бедното козарче
е вече градски пенсионер.
И само споменът го  връща-
там, в гората, с кавала,
птиците, козите......
Спомен мил, незабравим.