Камъни!
Богатството на наше село бяха камъните.Камъни имаше навсякъде. Околните планини
Ветрен, Чичера, Салтирето, Камика-бяха изградени от камъни; пясъчници, сиенити, варовици и какви още  незнам.Копнеш на лозето, на нивата и мотиката -звъън, удря на камък.
Ако тръгнеш от  към старото селище, по Родината(общинската мера  и вървиш през Чечера, Камика та чак до Искара-някъде 8 км,ще видиш безкраини площи нагъната шир  осеяна с милиярди  малки бяли камъни, същински бяли гълаби. От всеки камък поникнала една  рядък вид трева-светло бяла-наречена от хората-белошак.
Овце, кози, крави и всички видове животни я обичат.В този раион имаше  около 20 бр кошари-с многоброини стада.
От бялите камъни хората са произвеждали  гасена вар. Долу , до ЖП спирката е имало пещ за печене на вар.
Важни за хората от селото  са  пясъчниците . Имаше няколко кариери от които се вадеха огромни  диреци, за порти и колони. Също така  се правеха : брусове за точене на коси и ножове, белгии за точене на финни инструменти и др.
Наи вече  се правеха точила: каменни кръгове-от 5 до 100 килограмови ,че и повече.
Къщите на селото бяха покрити с каменни плочи..Вечен покрив. Буря не може да ги вдигне.Избите и първия етаж на къщите бяха изградени от камъни, дувари, огради също.
За обработката на камъните се грижеха и каменоделци. Имаше добри и по слаби но наи добрия беше Пенчо Качамачков. Викаха му Пенчон Качамака. БЕШЕ СРЕДЕН НА РЪСТ, ЧЕРВЕНДАЛЕСТ, ЗДРАВЕНЯК.Не си знаеше силата. Сам обръщаше  едно тонни камъни. Беше и изкусен маистор. Маистореше и скултури. Наи вече го тръсеха за направа на надгробни паметници. , както от селото, така и от другите села.
От малък бе хванал чука, чукаше  под навеса цял ден без умора. привечер се измиваше, обличаше новите потури, жамадана, криваше юначния калпак и отиваше в Иоловата кръчма. С иоло бяха приятели от деца.Сядаше  на масата  близо до тезяха, . Веднага получаваше юзчето със стара сливова, салатка илимонада.Кимаше за наздраве на Иоло, след това на  портрета на Стефан Караджа, закачен на стената . Искаше да изглежда като Караджата. Бе навил същия като неговия мустак, калпака му бе подобен и лъвче си бе пришил отпред.МинаВАШЕ НА ВИНЦЕ, ОТПИВАШЕ БАВНО С НАСЛАДА. нИКОГА НЕ СЕ НАПИВАШЕ И МРАЗЕШЕ ПИЯН ЧОВЕК. При скандал ставаше, хващаше виновния и го извеждаше навън. Знаеха му силата и никои не му се опъваше.Обичаше  мелодиите от грамофона и молеше Иоло да му пусне "Кънчо Пленника"
Често си носеше орехи в джоба. Вадеше по един и само с два пръста го чупеше.
Една вечер мъжете от съседната маса, нещо се хващаха на бас и попитаха Пенчо дали могат да счупа орех върху мускула на ръката му. .Тои извади чукчето, което винаги носеше в сиятлъка си, тури един орех на мускола си и подаде чука на един от мъж.ете, "Чукаи му каза. " Ореха се счупи, Пенчо дори не изохка.
Иоло , кръчмаРА ПРАВЕШЕ СВАТБА НА СРЕДНИЯ СИ СИН. и КРЪЧМАТА И ДВОРА БЕ ПЪЛЕН С МАСИ И ГОСТИ. Масите бяха пълни с мезета, вино се лееше, музика гермеше. Двама млади ергени изтъркаляха едно буре с вино. Бяха направили скели , високо около метър, опитваха да го качат, но неуспяваха. Тогава Пенчо стана, хвана бурето с две ръце, повдигна го  на колената си и меко го постави на скелето. Музиката СВИРИ ТУШ. ГОСТИТЕ ВИКАТ ихууу..
Хепи-енд:
Както всички хора на Земята  остаряват, така  и силния Пенчо Качамака остаря. Хващаше чука само за наи близки хора.Комунистите доидоха на власт, вземаха кръчмата на Иоло Ристов, направиха я ХореМаг. Пенчо не влизаше вече в нея. Идваше при стария си приятел Иоло, сядаха под асмата , пииваха си от старото домашно вино , мълчаха, бяха някък тъжни. Един ден Пенчо рече: Приятелю, имам лоша новина, ще се изселвам. Дъщеря ми се омъжи в  далечно село, карат ме да продавам и да отида да живея при тях. Мъчно ми е, но няма как. Затова даи да ви направя по един паметник на теб и на  Мика, еи така за спомен.
Измаисториса ги двата паметника, надписа ги с имената, рождените дати, като остави място за надпис на датата на смърта.Поляха  ги и се разделиха с ъс сълзи в очите.
Минаха три години. Иоло се спомина, след него и Мика си отиде.
Беше късна есен някъде 1954 година.Привече на портата потропа някои. Отворихме с баща ми и гледаме  един прегърбен старец. Баща ми го позна и извика, Баи Пенчо ти ли си? " Гошо, избягах ,сине, би ли ме приел ,не мога да живея другаде, искам тук в родното си село да умра.. Добре си дошъл , каза баща ми и го настанихме в старата одая на дядо Иоло.Всеки ден му принисахме по паница манджа, хляб и разбира се винце. Ние децата го заобичахме като дядо. Дядо Пенчо се опитваше да помага нещо из двора, но личеше,че няма сили вече. Все пак хранеше кокошките, ярето,когато ни нямаше, пазеше двора.Изкара при нас цяла зима, до лятото чак. Бяхме свикнали с него. Но един ден доиде дъщеря му и зет му и го отведоха. Разплака се Дядо Пенчо, но разбра,че така трябва да стане.
"За младите живота е безкраино бъдеще, за старите-кратко минало"Шопен хауер.