Помня, когато ти замина,
На там в по-добрият свят,
Как жал ти беше
За градините овошни.
Които ти бе посадил,
За лозето с божественото грозде
С двете си ръце го  засадил,
За нивите от теб орани
С житата златни,
За тучните ливади.
Сега, не се завръщаи, Дядо
Ще заплачеш, ако видиш
Запустялите градини,
Изсъхналото лозе
И  трънясалите  ниви.
Не, не се завръщаи!
Че не ще познаеш и своя дом
Изоставен и порутен
И селото запустяло.
Дори куче в него няма,
Не, не се завръщаи , Дядо
И нас не ще намериш,
Пръснахме се по света
Късмета да си дирим.
Не, не се завръщаи!