Прочетен: 6015 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 23.05.2018 17:26
(където ми харесва да заспивам),
и колко ли е светло там,
та чак от прималяване се свиват,
задържайки усещането
в алчна систола.
И колко ли лъчи и днес
от облаците не достигат
за изгрев посред ирисите
(сиреч - събуждане до теб).
И има ли и други, безумци,
дето вярват,
че именно очите ни
и начинът,
по който възприемаме и виждаме
са нашият прозорец на душата,
а следователно прокарват и чертаят
пътечки към и от Без_края.
СамО небе съм вече посред околните небета.
И мъничка. До загуба. Като хвърчило в буря.
Понеже не умея да забравям,
че разширяването е възможно единствено
при сливане.
При разпознати благоухание и код,
неопределяеми, като живота.
Като съдбата.
Като човешкото сърце.
Поне
преди да падне в решенията-ножици и клещи.
Не зная как изглежда,
всъщност аз мълча.
Не търся и не питам.
Отдалече е.
Но ще си позволя
в налудничав и кратковечен миг.
До пълна плътност,
изцяло незабравчено
и кадифено теменужено...
Ще вляза там. Навътре.
Във центъра на резонанса.
Далеч след праговете.
И ще изключа шалтера на времето.
До взрив. До волтова дъга.
Или едва
докато продължава една съвсем човешка песен.
Например блус. От разтуптяващите.
И ще...
по всяка дипла вътре в теб...
По всяка светлосянка...
И от клепачите. Надолу. Бавно.
Най-прилепващо...
Със всичката ми нежност,
дори онази,
която не достигна да познаваш.
Знаеш...
Окъпвам се. Задъхано и необлечено.
Във отражението на зениците ти.
Където заваля.
Премигване...
Добре, че бе горещо.
ПП: Блогът ми е затворен за коментари
НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА
Извинения, признание и почитания към при...